Вятърко бе самотен, а много му се искаше да има приятели и затова тръгна да пътешевства по света. И защото беше още мъничък вятър издигна се високо в небето. Настигна едно бяло пухкаво облаче.
     - Облачко, Облачко, хайде да станем приятели! - издуха думите към него Вятърко.
     Облачето се обезформи и се раздели на няколко по-малки облачета. Те се натъжиха и заплакаха. Вятърко учудено се спря и дълго гледа как облачетата постетенно се стопяват. Небето стана прозрачно синьо и отгоре подаде рошавата си главица - Слънчо.

     Той бе красавец, понякога приличаше на огромен портокал, а после почервеняваше като апетитна ябълка. Никой не можеше да устои на хубостта му. Всеки който доближеше много близо до него изгаряше.
     Вятърко бе още много малък и нямаше откъде да знае. Той се изви нагоре към Слънчо и усети как силата му намалява. Уплаши се и затова му обърна гръб и се спусна надолу към земята.
     По пътя си срещна едно малко лястовиче, беше изостанало от ятото и се озърташе уплашено, почти колкото Вятърко.

     - Лястовиче, искаш ли да си поиграем?! - издуха на един дъх Вятърко.
     - Сега не мога...Изгубих мама и татко, а точно преди два дни се научих да летя. Ще ми помогнеш ли да ги открия? - изпляска с криле лястовичето.
     - Ами това е игра за мен, значи ще играем на откриванка! - и задуха към лястовичето.
     То се издигна нагоре, олекнало в приятелската прегръдка на Вятърко. А от високо се вижда по-надалеч и не след дълго настигнаха ятото. Лястовичето се присъедини към него, а Вятърко остана отново сам.

     Тъгата в очите му забави полета  и той тупна на една тясна горска пътечка.

     Насреща му важно се придвижваше един тъмен облак, още малко и ще превземе цялата пътечка. Вятърко си плю на петите и хукна да бяга, но в бързината обърка посоката. На третия мах и около него вече нищо не се виждаше. Мъглата  влажно го обгърна и той се спря. Помисли малко какво трябва да направи и нали бе умно вятърче...
Пое дълбоко въздух и изду бузи и силно духна срещу мъглата. Дърветата възторжено му заръкопляскаха и запяха вятърния химн в негова чест. Той се усмихна смутено, нежно погали зелените им листенца и продължи по пътечката.
     Не след дълго тя го изведе на горска полянка. Вятърко се приведе ниско над тревичките и им зашепна.

     - Мили Островръхчета, искате ли да си поиграем?
     - Да, да... - зашумяха тревите, поклащайки се в синхрон с вятъра и започна една луда веселба.
     Вътърко бе много внимателен и се стараеше да не слезне много ниско от радост.
     Свечери се. Слънчо потегли към нощния си хамак, някъде на запад. На небето се показа неговата посестрима Месечината. Лунното й сърпче се залюля над поляната и тя запя приспивна песен. Тревичките уморени от играта заспаха.
     Това бе първата вечер на Вятърко и защото ветровете никога не спят, той се огледа и се вмъкна в хралупата на едно дърво.

     Вътре Катеричко си играеше с жълъдите. Слагаше им нощни шапчици и ги приготвяше за сън. На Вятърко му бе малко тясно, но не искаше да остава сам навън.
     - Хей, Катеричко, искаш ли да поиграем на криеница? - попита той.
     - Само минутка да заспят желъдчетата и започваме. - отговори Катеричко.
     Под хралупата в корените на дървото имаше подземни тунели. Когато желъдите най-после заспаха Вятърко и Катеричко се спуснаха надолу по една специална пързалка. Намериха Къртичко в голямата гостна и го поканиха да играе с тях.

     Цяла нощ вилняха по тунелите тримата приятели. На разсъмване, уморени от играта Къртичко и Катеричко сладко заспаха в своите креватчета. Вятърко отново остана сам. Измъкна се от хралупата и тръгна на разузнаване.
     Вече  знаеше, че има още приятели по белия свят и искаше да ги открие. Отвън на полянката тревичките сънено му помахаха за сбогом.
     В далечината червенееха покривите на къщи. Вятърко пое към селото. Изви се над покривите, надникна през прозорците, но всички още спяха. Само раннобудните пчелички кръжаха над цветята и събираха мед.

     - Пчелички, пчелички, хайде да си поиграем на гоненица! - подкани ги Вятърко, но те бяха така улисани в работата си, че не му обърнаха внимание.
     Вятърко се натъжи, но само за малко. Притаи се в клоните на една ябълка и зачака селцето да се събуди.
     Не чака дълго, вратата на близката къща изскърца и на прага застана луничаво момченце. Босите му крачета зашляпаха по росната тревичка, а в ръцете си държеше хвърчило.
     До късно през нощта Ники, мама и татко майсториха хвърчилото. Татко изряза и скова няколко летвички, мама съши цветни парцалчета, а Ники припряно притичваше около тях и пляскаше с ръце. Когато Хвърчилко бе готов, Ники бе най-щастливото дете в селцето. Тази нощ хвърчилото спа при него и отвреме на време го гъделичкаше с дългата си пъстра опашка.
     Ники прекоси дворчето и излезна на поляната пред къщата. Нацъфтелите макове трепнаха под босите му крачета.

     Той се затича, стиснал здраво в ръка конеца, за който бе вързан Хвърчилко. Обиколи тичешком два пъти поляната, но хвърчилото не полетя. Подкъси конеца и пак опита. Някъде към десетия опит, Хвърчилко подскочи нагоре и  се отдели на педя от земята, но не след дълго тупна в крачетата на Ники.
     Вятърко ги наблюдаваше скрит в клоните на дивата ябълка...

     ...и много му се искаше да се включи в играта, но защото бе възпитан вятър най-напред попита.
     - Момченце, момченце, може ли аз да поиграя с теб и Хвърчилко?
     - Разбира се... - отговори Ники, който бе натъжен от неуспеха си. Затича се отново, а Вятърко изду бузи и подгони Хвърчилко. Шарената му опашка се отдели от земята и се понесе нагоре към едно бяло облаче. Вятърко побърза да смени посоката, за да не разплаче облачето. Хвърчилото се издигна високо, а отдолу Ники го подръпваше за конеца.

     Знаеше, че трябва да освободи Хвърчилко и защото бе добро и възпитано дете накрая го пусна на свобода. Вятърко бе безкрайно щастлив с новия си приятел.
     Ако някой ден се загледате в небето, ще видите, че двамата неразделни приятели, Хвърчилко и Вятърко още играят там. Смехът им се носи над земята и полепва в сънените чашки на цветята и те затова се усмихват още от ранни зори.

                                                                                                                         Надя Вълканова