За първи път посетих Берковица в края на май, през 1997 г. - за сватбата на едни много скъпи за мен хора!

   Бях очарована от това градче. Ето на такова място винаги съм искала да живея.
От тогава помня как в града можеше да се разходиш из центъра по къси ръкави, а горе, на връх Ком, всичко беше побеляло от сняг. Страхотно изживяване е след като си се попрепекъл като гущерче, да се изкачиш по извития горски път и да се попързаляш с шейна, да се замеряш със снежни топки.

   Природата тук е невероятна - планината е покрита от вековни гори - смърчове, букове и кестени. В северните склонове на Берковишкият балкан, в полите на който се е свила Берковица се намира една от двете питомни кестенови гори в България. Зимата е студена и снежна, а лятото прохладно и слънчево. И миришещо на малини, на боровинки и на билки.
   Още от студентските си години свързвам този град с един билков чай. Неизвестна за мен ръка беше събрала много ароматни цветчета, листенца, малки боровинки и борови връхчета. Обичах да заровя глава в торбичката и да дишам с пълни гърди... И да пия от този чай, да пия от Балкана.
   А тази пролет Берковица миришеше на теменужки. И сега се усмихвам, като си спомня... Вървиш по черния път нагоре към планината, а поляните наоколо са осеяни с нацъфтял кукуряк и теменужки - не само лилави, а и бели. И все така ароматни. Пристъпваш и потъваш в облак сладък аромат... Неописуемо удоволствие...

   През градчето препуска Берковската река. Студена, бистра, бърза, прескача камъните и разказва приказки за самодиви. Бляскат малки рибки. А какви големи и оранжеви голи охлюви има - просто не е истина!

   Харесвам старите и къщи, сега превърнати в музеи, но запазили автентичния си вид, с белите варосани стени и дърворезби, с чардаци, каменните зидове и калдъръмени улички, опасали ги отвсякъде. Харесвам Часовниковата кула на центъра. Камбаненият и звън оглася градчето още от 1762 година. Вървиш по централния площад и изведнъж едно медно "Дан-н-н!" се понася наоколо, поемат го хълмове и гори, понасят го ветровете. И направо ти се напълва сърцето, `дет се вика! Таман заглъхне и зазвучава камбаната на църквата "Рождество Богородично". Под тази камбанария пристъпваш и ти, за да влезеш в двора на църквата, свел глава пред българското... Запалваш свещичка за здраве и пак поемаш в забързания ден... А надвечер, прибирайки се у дома, наквасваш устни със студената вода от чешмата "Малинарката" - направена от розов берковски мрамор и посветена на девойките - малинарки, възпяти от Иван Вазов в стихотворението му "Малини":

            "Чакай, момне, стой да зърна                                  Постой, момне, за почивка,
                    тия очи сини,                                                        вечеря е хладна:
            твойта кошница е пълна                                          за реч топла, за усмивка
                    с алени малини.                                                     душа имам гладна.

            От зори си ги забрала                                             Чужденец съм в тез долини,
                    със розови пръсти,                                                 планини омайни,
            брала си ги, па си пяла                                           много нещо с теб дели ни,
                    сред горите гъсти.                                                  малко ний се знайме!..."

   Малък град, а толкова неща не съм успяла все още да видя... Етнографския музей, църквата "Св. Николай Чудотворец", Шишковата къща, крепостта "Калето"... Все бързаме, все не стига времето... А така ми се ще да послушам детските песни по време на фестивала "Лачени обувки", да тропна едно хорце на фолклорния фестивал "Ашиклар пее и танцува", а защо не и да се омеша с рок-феновете по време на Berkstock-феста... Ще ми се да съм там за празника на Берковския балкан в края на лятото, за празника на "дивите малини" в хижа "Ком"...

   ... Иска ми се да погледна Берковица като на длан и да промълвя стиховете на Вазов:

                                                    "Оттук окото волно прегради не намира.
                                                    Вселената пред мене покорно се простира.
                                                    Душата гордо диша. От тия планини
                                                    умът към нещо светло, голямо се стреми."

   ... Всяка година се връщам в Берковица... Водя и децата си там...
   И ще продължавам да го правя...