Или по-скоро си имахме такива въдици!

     Нарочена за "жертва" от Блага и държейки да спазя даденото обещание, ще ви досадя и с моето детство.

     Така... Аз макар, че съм родена във Варна, съм балканджийче. Първите ми седем години преминаха неусетно в Медвен. Моето село. Моето най-любимо място...
     Лете, зиме - там.
     А спомени - много:
     Баба и дядо гледаха пчели. 10-12 кошера. Обожавах да плаша комшийските хлапета с уловените в шепа търтеи. Събирах ги, изпопадали около кошерите и ги хвърлях в косата на някоя разгневила ме дружка. Писъци от тях, смях от мен. `Щото търтеите не жилят, ама те като не знаят! Пък и шубето било голям страх!
     Ама и много мразех, когато в най-горещите летни дни, се налагаше, опаковани като космонавти, с дълги ръкави и крачоли, пристегнати с ластици, и огромни була на главите, да пръскаме мед. Ритуалите бяха безкрайни. От брането на специалната трева за "бръскалките", до зареждането на "духалката" с дървесни гъби. Дъвчех мед с восък до пръсване. После не ми се щеше дори да го помириша минимум 2-3 месеца.
     Но най-големият дерт ми беше не ужилването от някоя и друга пчела, нито пък сауна-ефектът на специалното облекло, а това, че пропусках къпането на вира.
     Отиде ли някой в Медвен - непременно да посети Синия вир. Страхотно място. Петите ни биеха в дупетата, докато бързахме да стигнем и да се тушнем във водата. А тя - ледена. Устните ти посиняват и бързаш да изкокнеш и да се накачулиш по скалите наоколо, да се препичаш на слънце. По-смелите момчетии се хвърляха от високите скали. А други ентусиасти "тапеха" водопада. Дупе до дупе, по самия му ръб, спираха с гърбове водата, по сигнал я освобождаваха и се спускаха по улея му като по пързалка.
     То не бяха походи по реката за риба, със самоделни въдици и извадени изпод камъните мамарци за стръв. Походи за издирване на близките пещери /едната така и не я открихме/. Походи за диви къпини и малини. Игри до тъмно по поляните, катерене по дърветата, ожулени лакти и разкървени колене.
     Изтъркулеше ли се лятото, орехите става за брулене. И днес много обичам пресни орехи, ама тогава посрещахме всеки първи учебен ден с кафеви длани, оцветени от ореховите черупки. Сигурно със сестра ми сме изглеждали доста странно на съучениците си в града.
     Зимната ваканция - пак там. Прибирахме се мокри от-до от пързалката. Преобличахме се и краката в печката. Във фурната де, да се сгреят. А дядо печеше суджук на дилаф върху самата жар. Още помня аромата. На пролет се раждаха и яренцата. Прибираха ги до печката на топло. Да поизсъхнат и да се стоплят. А те живваха и започваха да скачат по креватите. Много обичах, постопли ли се времето, да седна в козарницата, а яретата да се катерят по гърба ми и да ме дърпат за дрехите...
     Ех, спомени, спомени...

     Сигурно остарявам , все пак вече съм натрупала толкова много!

     Прехвърлям топката на  Dimitrana /Тайната на нашата вечеря/, Розичка /Rosesandlove/ и ramadra /Усмивки през сълзи/.

     Хайде да ви чуя!